Видях негова снимка във Фейсбук. Мъж в значително напреднала възраст, който минаваше през финиш линията на състезание, иначе изпъстрено с хора с млади лица и атлетични тела. Първата ми мисъл, разбира се, беше, че господинът явно е дългогодишен спортист, защото дори на снимката личаха стегнатите му крака, плоският корем и жилавите ръце. Текстът отдолу обаче беше този, който ме срази. Мъжът, пуснал поста в социалната мрежа, пишеше: „Това е Людмил Николов – моят баща. Точно преди десет години, когато беше на 60, той тежеше 128 кг, кръвното му беше 200/100, пулсът – 112, холестеролът – 15, а лекарите му казваха, че състоянието му е толкова лошо, че единствено могат да му препоръчат да пие шепа лекарства. Когато баща ми попитал какво може да спортува, му отговорили: „Обикаляйте блока. Друго не може на тази възраст и с тези килограми“. Днес моят баща – човекът от снимката, тича наравно с мен и още куп младоци на сутрешни кросове в парка, планински маратони и международни ултрамаратони. Точно 75 кг е – толкова, колкото е тежал, когато е бил 18-годишен. Кръвното му е 110/70, пулсът – 52, холестеролът – в норма“.
Гледах думите, пресмятах цифрите смаяно, а в главата ми ехтеше само едно – „Как? Как? Как?“. Трябваше да се срещна с този човек на живо. Аз, която цял живот слушах хората около мен да казват, че на 40 години е късно вече за промяна, на 50 си изтървал и последния влак, задължително трябваше да се видя с г-н Николов! Може би и за мен още не е късно?
Зарадвах се, че отговори на позвъняването ми веднага и още в началото поясни:
- Две неща ще ти кажа: Първо, ще ми говориш на „ти“ и Второ – 365 дни, моето момиче. Запомни го това – точно 365 дни в годината излизам да тренирам! Но щом искаш, ще ти разкажа повече. Ела утре по обяд в парка.
Видяхме се. Той – свеж като малко момче след игра на гоненица с приятели. Аз – любопитна като момиче, което иска възможно най-скоро да узнае какъв е подаръкът за рождения й ден. А подаръкът в онзи следобед, нищо че не беше рожденият ми ден, беше повече от ценен. Споделям го с вас, за да знаем всички ние, че човек може да прескочи всички прегради. Само трябва да поиска.
- Какво те предизвика да преобърнеш живота си, и то на 60 години?
- Като дете играех футбол, но само като любител. Като завърших, започнах работа в търговията. И като много мъже на средна възраст се увлякох по заседналия начин на живот – през деня на работа, вечер хапване и бира на корем. Естествено – излегнат на дивана пред телевизора. Докато на един 24 май през 2010 г. получих бъбречна криза. Тогава показателите ми бяха… да се чуди човек как съм жив. Разбира се, и аз, и лекарите се изплашихме. И ме сложиха на строга диета. Храних се само с пилешко, риба, сирене тофу и салата. Количествата бяха неограничени, но продуктите трябваше да са само и единствено тези. И задължително по 5 л вода на ден. Освен това започнах да редувам – през ден плуване и ходене от Железница до Бояна и обратно пеша. Така свалих 30 кг. Видях, че този начин на живот даваше добри резултати и затова продължих все така с движението в планината и басейна. След известно време синът ми ме доведе тук, в Западен парк, където се събираха любители да тичат за здраве. Аз бях свикнал много да ходя, но не можех да бягам – едва подтичвах след останалите.
- Как се престраши да тичаш? Не си ли мислеше, че си стар, че не ти е мястото сред младите? Повечето хора се оправдават, че тичането е само за младежи.
- Стар съм, така е. 70 години са това… В началото повече вървях и лекичко подтичвах. Сега обаче надбягвам 20-годишните.
- Когато не си на маратон, как протича един твой ден?
- Всеки ден тичам по 10 км в парка. Прибирам се, взимам жената и отиваме в Банкя. Там – още 10 км по планината. По обяд се прибираме и си почиваме. Следобед правя упражнения вкъщи.
- Да, но ти си пенсионер. Имаш време, а какво да правим ние – заетите?
- Синът ми, който работи, е пример. Той всяка сутрин става в 5:30, минава 15-20 км, после на работа. И не само той. Всяка вечер в парка виждам млади хора, които идват след работа. Някои сами, други на групи се събират. Важно е да се създаде навикът – след това е лесно. После не те интересува дъжд ли е, сняг ли е – тук си и тичаш. Всяка събота се събираме стотици бегачи. Знаеш ли колко е хубаво – създаваме си и много хубави контакти, наравно с ползата от спортуването.
- А мен точно от тези контакти ме е страх. Признавам си – срам ме е да тичам наред с вас, атлетите.
- О, не! Не бива така. Идват и по-пълни от теб. Който може тича, който не може – ходи. Тук нямат значение възрастта и килограмите. Едни минават маршрута за 20 мин, други – за 1 час. Какво като са последни?! Няма нищо страшно. Създаваме си общност.
- И никой не им се подиграва на дебелите и последните?
- Напротив – накрая всички им ръкопляскаме. Излязли са – това е важното! В парка единственото състезание е това със собствения ти мързел. Който не иска да тича, намира причини да не го прави. Който бяга, не може да възприеме тези причини за доводи да не се спортува.
- Как се промени животът ти, когато отслабна, Людмиле?
- Коренно. Тонусът е съвсем различен, дори мисленето. Едно време, като се затичах за рейса около 20 метра, после две спирки не мога да си взема въздух. Сега е съвсем друго, както виждаш. Когато бях дебел, носех и наколенки, защото много ме боляха краката. И от тях се отървах. Вече нищо не ме боли. Самочувствието също е съвсем на ново ниво. С килограмите изчезнаха и страховете, лошите мисли и негативните очаквания. Освен това ми прави впечатление, че едно време бях много избухлив. Сега съм много спокоен човек.
- Защо, според теб, все повече хора се хранят здравословно, спортуват, все повече се говори за здравословен начин на живот и в същото време затлъстяването заема все по-застрашаващи размери и у нас, и в световен мащаб?
- Защото все още никой не приема сериозно, че затлъстяването е болест. Ако кажеш на някой пълен, че е болен, той ще ти се обиди. А тия килограми, които аз имах, това си беше болест.
- Но нали уж все повече хора бягат?
- Явно тези, които не бягат, са много повече от нас. За жалост.
Цялото интервю с Людмил, в което той разказва подробно за начина си на хранене сега, километража, който „навърта“ по планините и парковете, предизвикателствата на възрастта и умението да се научиш да слушаш тялото си, може да прочетете в книгата „Тихо! За това не се говори“, изд. AVABOOKS. Всеки, който си мисли, че е късно за промяна, че е невъзможна промяна, че няма време за промяна, трябва да прочете неговата история. Защото Людмил е започнал своя нов живот на 60-годишна възраст! Днес, ако отидете на финиш линията на някой планински ултрамаратон, ще го видите – него и може би още един-двама другари, приближаващи неговата възраст. Единици са. Но ги има.
