Разликата между мен и него е, че аз се мразя заради свръхтеглото си и постоянното си проваляне по пътя към свалянето му, а той се обича. И на това мое твърдение допълва: „И то много се обичам, Деси. Обичам се“. Аз все се старая да отслабвам, а той казва, че може да го направи, но не иска да го прави. Отидох на гости на най-тежкия българин. Посрещна ме в двора си – седнал на пейката, на която прекарва деня си… или по-точно живота си. Там закусва, обядва и вечеря. Там посреща роднините и приятелите си. Там празнува, там тъгува. Там се радва и там споделя. Там ми разказа за осъзнаването си, че разумен човек не би се докарал до състоянието, в което е той – както сам го определи: „топка от сланина“. Там ми потвърди, че е изгубил голяма част от социалния си живот, но не е изгубил и капка от позитивизма си. Обичан е. И се обича.
Едно интервю с Кирил Искренов от дъното на душата му можете да прочетете в моята книга „Тихо! За това не се говори“. А сега ще Ви поканя на среща, която си уговорихме година след излизането на книгата. В същия двор. На същата пейка. Да си поговорим за същите килограми – 300!
Как си, Кириле?
Благодаря, добре. Слава на Господ, всичко е нормално.
Не тежат ли тези килограми?
Все още ги нося с достойнство.
Всичко започна от болницата в Радомир. Твърде млад станах икономически директор. В болницата бях заобиколен от хора, които предпочитаха да седнат на масата и да гуляят. Забавлявахме се. Обаче много лесно се качват килограми и адски трудно е да ги свалиш. Аз се подлъгах по забавленията с отрупани маси и от младостта. На онези години с лекота носех многото си килограми. В един момент обаче почувствах, че наистина натежават, но да ти кажа… засега все още не съм твърдо решил.
Защо не отслабваш, Кириле?
Искаш да бъда напълно откровен, нали?! Обичам гуляите. Не че не искам, не че ми се ще да бъда слаб. Искам го, но е много сложно и много тежко. Имах един приятел, Бог да го прости, Чавдар Пейчев – майстор на спорта и един грамаден българин. Та, той ми казваше следното: „Искренов, ти виждал ли си дебел концлагерист?!“. Абсолютно е прав моят приятел – глад и мизерия. А ние – пълна противоположност! Разумен човек никога не би допуснал да се превърне в една топка от сланина…
Но ти си умен човек…
Умен, но не разсъждавахме разумно. Злоупотребихме с това, което Господ ни беше дал. Здрави, силни, можещи и нехаещи. Апетитът на мъжа понякога е пагубен – при мен точно товасе случи. Всеки ден ям по една кутия вафли между другото – е, как няма да съм дебел?! Това е основният проблем – храната.
Обаче храната става все по-достъпна, във все по-големи количества и все по-вредна. Ако едно време просто можеше да кажеш „Не яж вафли“, сега те са навсякъде покрай нас. Как да живеем с тази храна?
Ето затова казах, че разумният човек не бива да допуска нещо подобно. Хомо сапиенсът е по-силен, само защото с главата може да разсъждава. Ние сме по-силни от животното, само за това, че можем да мислим. Аз се старая моите деца и внуци да не злоупотребят с това, с което аз злоупотребих. Много е трудно да лишиш детето от удоволствието на храната, но понякога се налага да го ограничиш. На дете играчка не можеш да откажеш, но съветът ми към родителите е да не забраняват, а да приказват, да показват, да обясняват. Това трява да направи всеки родител, който обича детето си.
Силно съм възмутен от рекламите на вредни храни и напитки. И още един пример за съвременната храна ще ти дам: идваме си от София на село и купувам готово месо за мечене, едно от кюфтетата падна на земята, преди да го поставя на скарата – домашната котка го помириса и не го докосна… а ние го поставихме да го обядваме. Ужас! Не напразно казват: „Храната е нашето лекарство“. Оттам идват проблемите.
А ние превърнахме храната в наша отрова.
А ние я превърнахме в наша отрова… Спортът е нещото, което може да помогне – той изгражда характера, дисциплинира, при нас, мъжете, казармата даваше тези качества, но вече я няма и нея.
Но ти също си бил спортист, а виж докъде си стигнал. Какво стана с дисциплината?
Лакомията надделя над дисциплината – това е истината.
Сам ли си си виновен за това?
На 100% сам и единствено аз.
Всеки дебел човек ли е виновен за съдбата си?
Да! Понякога атмосферата около него може да повлияе, но в повечето случаи всеки сам си е виновен.
Кирил и съпругата му
Ти искаш ли да отслабнеш?
Да. Би било редно. Никой не иска да бъде дебел. Кой иска да е дебел? Никой! Но, да си призная, аз имам зависимост към храната. И аз, и приятелите ми, които са около мен, гледаме да си угаждаме. Трябва да започнем да се разграничаваме един от друг, защото средата, в която се намираме, изключително много влияе върху поведението ни относно храната.
Ако ти имаш приятел като теб, какво ще му кажеш?
Разумният човек винаги ще го посъветва да направи всичко възможно да отслабва. Това е и моят съвет към всеки с наднормено тегло.
Ако можеше да върнеш времето назад, какво щеше да промениш?
С това чувство, което имам в момента, и мога да върна времето, никога не бих допуснал да стана толкова дебел. Повтарям – никога! Все по-трудно и трудно е с годините. Губиш много неща. Най-елементарното – дрехи не можеш да си купиш, всичко трябва да е по поръчка. Освен това, не само здравето си губиш, но и социалния контакт – нямаш социални контакти, когато си изолиран като мен.
Да си дебел – това е болест! Кой иска да е болен? Никой!
Въпреки многото ти килограми, ти си вечно усмихнат и никога не се оплакваш. Откъде черпиш сили за позитивизма си?
Знам, че е по-добре да си позитивен, отколкото да си песимист. За твоето здраве и за благото на околните е много по-добре да бъдеш усмихнат, отколкото намръщен.
Вярваш ли, че ще отслабнеш?
Аз мога! Не съм решил, не съм го направил. Животът е прекрасен. Всички Вие, които четете това интервю, живейте, творете и се наслаждавайте! Държа да поясня, че килограмите ми доста ми тежат, но не се чувствам ограбен – аз сам съм си избрал да бъда така. Много повече от моите 300 кг ми тежат повредата в човешките тоношения – лъжата, предателството, лицемерието, стремежът към материалното. Животът е един и е много кратък. Знайте – оттук нищо не отнасяме. Бъдете добри.
