Гърция. 2023 година. Бях на двудневно медийно пътуване. Неминуемо, щом си в Южната съседка, се намира време за плаж. Разбира се, че всички колеги обуха банските, сложиха джапанките и се запътиха към пясъка. А аз, стъпвайки на брега на гръцкото море, моментално се пренесох в детските спомени.
Когато бях в първи клас, баща ми прие да работи като военно аташе в българското посолство в Атина. Семейството ни се премести с него за четири години. Точно по времето, когато в България започна кризата с недоимъка след големите политически промени през 1989 г.
Животът ми в тази страна е разделителната линия между
„Деси като дете с нормално телосложение“
и
„Деси като девойка със свръхтегло“.
Отидох в Гърция изглеждаща като повечето български дечица по онова време – жива, пъргава, с плоско коремче. Четири години по-късно, привикнала на техния начин на хранене – отрупани маси, големи количества кроасани, пържени картофи, пухкави питки и сусамени гевреци, безразборно ядене на сладкиши, вечери в полунощ, никакъв спорт, аз се върнах у нас като типичното гръцко дете – кръгличко, с червени бузи и очи постоянно търсещи следващия сладкиш.
Днес отново се разхождам по гръцкото крайбрежие и се чудя дали ако нямах тези четири години на хранително безразборство, щях да изглеждам по този начин и да не мога да се отърва от навика постоянно да търся храна. Дали обкръжаващата среда е виновна за моите излишни килограми? Дали аз съм се подхлъзнала по аромата на несравнимите гръцки козунаци и безобразно вкусни торти? Дали щях да израсна като повечето български деца – с нормално телосложение? Това няма как да знам. Но знам, че сега у нас животът е станал типично гръцки – големите маси, огромните порции, неудържимо привлекателните изкуствени аромати, късното хранене и бързото стигане до поредната лъскава опаковка с лакомство в нея. И резултатът, за съжаление, е налице. Ако едно време Деси беше дебела, сега Деси и още стотици хиляди са дебели…
Затова се разхождам по плажа с дълга рокля. Събирам си камъни за спомен, докато останалите от групата са по бански и вилнеят в морето. Още истории като тази можете да прочетете в книгата ми „Тихо! За това не се говори“. А аз се връщам обратно, за да покажа колекцията от камъни на колегите.
