Откъс от подкаст „Непримиримите“
Моята слабост е хлябът. Аз имам проблем с тестото, просто защото много го обичам – то е моят наркотик. Имам афинитет към това. Друг може да има проблем със захарта. Ти ако преяждаш, ако ще и с леща да преяждаш, то това е проблем. С преяждането. Аз нямам баланс. Нямам я тази култура и този навик, навик, който се създава 30 години. И няма как да искаш за 5 години да го обърнеш този навик, за съжаление. И ако 30 години, 35 години ти си бил постоянно на диета, обаче винаги с мисълта: „Ох, да свърши веднъж, да се наям!“, е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПОГРЕШНО! Може да е дори смешно, но всъщност е страшно! Това е най-лошото – да гладуваш и после да ядеш.
Тук е мястото на здравната култура.
Би трябвало, ако съм едно малко момиченце, да ме научат, че хлябът не е страшен. Той не трябва да бъде наркотик. Не трябва да бъде забранен. Не трябва да бъде лош. Хлябът е хубаво нещо. Просто аз трябва да се науча как да ям и хляб, и после да ям и салата, а не да влизам в порочния кръг, в който правя диета, гладувам, гладувам и после се нахвърлям върху храната. Защото моят стомах е като кладенец. Вие не можете да го разберете това, но всъщност аз се чувствам като един кладенец, който го пълниш, пълниш и то няма край. Просто няма край. После започваш да се мразиш, защото си се провалил в собствените си очи, в очите на приятелите, които постоянно искатда ти помогнат, в очите на обществото, което постоянно гледа Деси, която винаги е на диета, но тя никога не отслабва и се получава една въртележка – от липса на образование.
Но като говорим за наркотика – хлябът го има навсякъде. Ще цитирам една жена, бивша наркозависима – Екатерина Карпова, която казва: „Ти ако си бил в комуна – представи си, че си наркозависим, и излизаш от тази комуна, никой, най-малко близките ти, ще ти каже: „Вземи една линийка – Коледа е“, „Изпуши една трева – Великден е“. Докато ние дебелите постоянно чуваме: „Добре де, сега е Великден – нахрани се“, „Утре е рожден ден“, после е имен ден, а българският календар, мили приятели, отворете го да видите колко хубав изпъстрен народен календар имаме, който освен личните ни празници – рождени дни, имени дни и всякакви поводи, е пребогат.
Храната ни следва от раждането до смъртта:
ражда се дете – ядем, кръщаваме го – ядем, 40 дни – ядем, тръгва на училище – ядем, имен ден – ядем, нова година – ядем, накрая този човек умира и ние пак ядем, той вече си е тръгнал и ние пак ядем. Не казвам, че e лошо, но трябва да знаем как да го правим. Тук много често получавам упрека: „Баба ми също е яла мекици, пък не е дебела“. Да, обаче баба ти, за да изяде тези мекици, много е копала на полето, тя е ходила пеша, тя е чистила къщата с метла, тя е мила чинии на ръка.
Само си представете колко физическа дейност има в живота на баба ви
и колко физическа дейност имаме ние в момента,
които се возим с кола, седим в офиса, жилищата ни са оборудвани с техника, която не замества в движението, колко често ходим на планина и някой копае ли картофи. Храната става все по-лъскава, във все по-големи количества и е много близо – аз мога да се прибера от работа или училище, звъня в някоя пицария и те ми я носят до вратата. Т.е. на мен движението ми до храната е от дивана до вратата, а не е четири часа копаене на полето. Така че баба ми спокойно може да яде мекици. Аз не трябва да ям мекици или ако ям мекици, трябва да изтичам 100 км и тогава да ги ям.
Целия подкаст чуйте тук: https://open.spotify.com/episode/4GDdxF9tYhpCJZ57yYSKdu?fbclid=IwAR2ClvYsPT-ET5aq5BVciNnPu-QoiR046s29C2eVai_PdsRc4tL_i_bU92M
