Бекстейджът

Колко пъти като дете навеждахте глава към затворената врата, зад която се чуваше караница? Поглеждахте през ключалката на женската съблекалня? Веднъж поне сложихте чаша на стената към съседите? Ще кажете: „Е, това го прави всяко хлапе! Вече пораснахме”. Пораснахте – промениха се тялото Ви, съзнанието Ви, отговорностите Ви, но не и любопитството Ви. Вече сте възрастни, но все веднъж Ви се случи да надникнете в забравения на екрана Фейсбук на колегата, нали? Да разгледате отключеното чекмедже на бюрото му. Да ахнете пред отворената врата на гримьорна в театъра. Да искате да видите любимата си звезда без грим. Да прочетете клюка в жълт вестник. Да гледате Биг брадър. Да се чудите какво си казват водещите на телевизионните предавания, когато текат рекламите.

На всеки му се е случвало да поиска да разбере нещо повече от това, което виждат очите му и чуват ушите му. Особено когато става дума за известните хора. Защото всеки знае, че отвъд видимото има нещо мистериозно, нещо непознато, интересно и така привлекателно.

Аз знам всичко, за което Вие се чудите – това така ли е, или не е така.

Понеже аз съм зад стената, в гримьорната, зад сцената – в бекстейджа. Работа, която чаках да ми се случи от дете. Тогава бях малка, не знаех, че това е професия. Просто си представях, че имам някой чичо актьор, който ме вкарва зад кулисите. Докато другите момичета мечтаеха да станат певици, модели, актриси, аз мечтаех да видя отблизо как актьорите свалят грима си след представление, как излизат от задния вход на театъра или как изгасват последните прожектори в телевизионните студиа и години наред не можех да се примиря с мисълта, че водещите на новините всяка вечер демонстративно събират и потупват листовете си и си говорят нещо един на друг, докато текат финалните надписи – А АЗ НЕ ЗНАМ КАКВО СИ КАЗВАТ! Тази мисъл ме влудяваше. Какво става след новините? Какво става след спускането на завесата? Кой остава да подреди сцената? Кой прибира дрехите на актрисите? Кой разпуска косите на телевизионните водещи? Кой им откачва микрофоните? А къде нощуват микрофоните…

Днес вече знам – там, където нощуват микрофоните, където всяка вечер една ръка дръпва шалтера на последния прожектор и където известните свалят блясъка на екрана от себе си – там много често е екстремно, потно, смазващо, обидно, непредвидимо, скандално, неблагодарно, тежко. И затова малцина искат да работят там.

Там всички оставят проблемите си, много споделят тайните си, други изпускат емоциите си, разнасят най-горещите клюки, разказват най-мръсните вицове, трети вдигат патардия, нагрубяват, без да се извиняват, нарушават правилата, капризничат, признават страховете си, разкриват за мъжете си, за брака си, оставят сърцата си – за да излязат на сцената и да покажат лицата си.

Бекстейджът.

Понеже родителите ми нямат нищо общо с изкуството, бързо осъзнах, че с чичото-актьор няма да ми се получат нещата. Затова тръгнах сама да откривам света на бекстейджа.

Бях убедена, че тесните гримьорни и прашните задкулиси са далеч по-интересни от популярното лице на известността – гримирано с бляскава пудра и сенки с брокат.

Сигурна бях, че там има паралелен живот, за който другите хора не знаят, понеже взорът им е напред – към сцената. И виждаха това, което им се показва, а не това, което са открили сами. Спомням си как, като бях съвсем малка, майка ми винаги ми се караше, че вместо да гледам какво става на сцената в театъра или на екрана в киното, аз все се въртях назад. Тя го отдаваше на това, че не ми е интересно. А аз просто исках да разбера откъде се прожектира филмът в киносалона и от кой точно процеп се провират актьорите, за да излязат пред завесата, чудех се къде се изчакват между различните сцени и какво означават знаците, които си разменят музикантите от оркестъра, разположен точно под нивото на сцената. Бях на седмото небе, когато преди всички виждах как някой актьор се промъква в тъмното между редовете, за да изненада публиката, щом прожекторът светне върху него.

И така, щом започнаха да ме пускат да излизам сама в центъра, всеки ден минавах по ул. „Раковски”, в чийто район са повечето столични театри. Спирах и чаках да излязат актьорите, да ги видя без грим, да видя как се държат с хората. Влизах във фоайето на НАТФИЗ, сядах на стъпалата и гледах студентите, които репетираха из коридорите – крещяха, рецитираха, смееха се, плачеха, влизайки в различни роли. Поне веднъж в седмицата минавах покрай Националната телевизия (тогава единствена). Хващах кой от репортерите пуши, а вчера е пуснал репортаж за вредата, която ни нанасят цигарите. Наблюдавах как се отваря и затваря вратата на централния вход и като излезе някой известен водещ, аха да скоча да се запозная с него и… си оставах на отсрещния тротоар – срам ме беше. Забелязвах колко различни са лицата на водещите, когато излизат от сградата на телевизията. Не заради сваления грим.

Така усмихнати лицата от екрана, за които често хората казват: „К`во толко, излязла да чете там некви новини!”, бяха изморени, често тъжни, очите – присвити, и все с наведени глави ходеха.

Толкова исках да знам, защо гледат надолу?! Умирах да разбера какво се случва в коридора на телевизията, та от лъскавата усмивка в студиото на улицата излиза тъжното лице.

Не съм маниачка. Никога не съм проследявала някоя известна личност до дома й, не съм снимала тайно, не съм писала анонимни писма. Това е за феновете. Аз изследвах явлението бекстейдж в дълбочина. Интересното е, че влечението ми към живота преди и след сцената не се изроди в кариера в жълта медия, въпреки че тази моя страст можеше да ми донесе доста пари. Разви се в умението да забелязвам, да отгатвам и да предвиждам ситуации. Да знам повече от другите. Да познавам повече хора от другите. Да изпитвам много повече емоции в един ден от другите. Да ставам свидетел на целия процес по създаването на едно предаване. Рядка привилегия е точно ти да светваш лампите сутрин и отново твоята ръка да дърпа шалтера на последния прожектор вечер.

Така ми се иска накуп да Ви разкажа за всички ситуации, в които попадах през годините – от 14-те ми години в печатни издания и 8-те ми години в телевизионното предаване „Отблизо с Мира”. Ще го направя, но не наведнъж. Просто е невъзможно човек да опише в една статия поредицата от срещи с буквално хиляди хора и толкова различни емоции, стотици непредвидени и екстремни ситуации и също толкова приятелства, провали, срам, похвали, изненади, разочарования. Днес мога да започна оттам – ако искате да влезете в паралелния свят, където всичко се знае, ако искате да работите в бекстейджа или просто Ви е любопитно какво пък толкова се случва зад камерата, първо трябва да знаете следното:

Правило 1 – Да си мултифункционален

Перфектният бекстейдж човек трябва да може да бъде организатор, психолог, приятел, началник, подчинен, екстремист, спортист, приказлив, мълчалив, мозъкът му да мисли на няколко нива едновременно, да умее да слуша какво му казват в слушалката на телефона, докато отговаря на друг в студиото и в същото време да записва на лист на трети човек задачка за изпълнение. Мислите, че не е възможно. Възможно е, и то как! Понеже, например, често на входа на телевизията чакат поредните гости да бъдат посрещнати, докато в този момент режисьорът от апаратната нарежда откъде влизат танцьорите и аз трябва да знам, за да мога да ги изведа от студиото след изпълнението, звънят ми от монтажа да ми кажат, че едно от видеата е забило, а ефирът започва, аутокюто трябва да се завърти, а водещата от бързане да не забрави сценария, микрофона и останалите милион неща, е забравила обувките си в гримьорната и трябва някой да тича да ги вземе. Ефирът не чака. Трябва да се действа не бързо, а светкавично. Мозъкът ми в такива моменти е като разбъркано кубче на Рубик – пълен хаос, всичко трябва да се нареди за секунди, ръцете са само две, а цветовете – поне шест. Чувам се да изстрелвам три заповеди наведнъж, аз самата да свърша останалите три неща. И някак всеки път се получава – тръгва шапката на предаването и всичко и всички са по местата си… за да видите Вие усмихната водеща, която Ви посреща с „Добър ден”.

Не знам дали съм права, но смятам, че жените са по-добри за тази професия. Заради правило „Номер 1”.

 

Правило 2 – Да си готов да срещаш всякакви хора

В телевизията се срещат предимно силни характери. Там не е място за равните, бездушни и безразлични хора. Точно силните характери обаче често са нетърпеливи, неотстъпчиви и неприемащи различните от тях. Те искат всеки друг да може, ако не повече от тях, то поне колкото тях. А човекът зад кадър не може да си позволи да изразява характера си, чувствата и дори мислите си. Той знае, че преди ефир терзанията му не са от значение  за качеството и нивото на живото предаване, важно е единствено благоразположението на водещия и на екипа, пряко ангажиран с живото излъчване.

В началото ме мислеха за слабохарактерна

Но с времето стана ясно, че точно моята отстъпчивост, търпение и деликатност неведнъж предотвратяват буря, която не е нужна никому точно в такъв момент. Ще Ви дам пример – идва сърдит гост, ама много сърдит, някой на улицата го ядосал. Аз как да го дам такъв на водещата? Имам един коридор разстояние до студиото да го изслушам, успокоя, пренастроя емоцията му и да го видя как влиза усмихнат за интервю. Тук включвам на помощ целия си чар, като едно истинско дете на дипломати, което знае, че често трябва с усмивка да отстъпва, макар и понякога това да не му харесва, да не го приема или да го наранява дори, но за да се изпълни главната задача – водещият да направи най-доброто интервю и зрителят да е доволен.

А палитрата от емоции е толкова богата, колкото богато е разнообразието от хора. Срещала съм  буквално ходещи сърца, най-усмихнатите хора, тръпнещи да дадат най-доброто от себе си, но и строги професионалисти, изградили невидима непробиваема стена около себе си, пред мен са се изправяли и мазни физиономии, които не могат да скрият лицемерието си, истински кифли, кисели младежи, нахални лелки, дето имат мнение по всеки въпрос, та чак до „звезди” с един хит, които се държат така, все едно са изиграли стотици роли в театъра. (Много ми е важно да Ви кажа, че тези със стотиците роли в театъра всъщност са най-семплите хора и най-яките пичове – точно обратното на звездите-еднодневки, но за това друг път).

Правило 3 – Всеки ден да си готов за нова любов

Колко пъти може да се влюби човек в живота си? Специалистите казват веднъж, два, три…

Аз се влюбвам всеки ден.

Любовите ми обикновено започват невидимо – по телефона или по интернет. Когато звъня на него или на нея – да предложа да гостува в нашето предаване. Още от първите две изречения става ясно – ще станем приятели или давай да вършим работа и кой откъде е. Разменяме си контакти, следват имейли, инстаграми и месинджъри – задаване на въпроси, разказване на истории, постоянно преливане от професионалната цел, която ни събира, към споделянето на личните истории, шеги и очаквания. Обичам да разказвам, шегувайки се, за частта „Гости” от моята работа ето така: всеки гост е мой и само мой! Седмица-две преди участие ние се опознаваме, обикваме, сприятеляваме. В деня на предаването аз го посрещам на входа на телевизията, лично го водя към гримьорната, с него съм почти през цялото време, после го давам на Мира Добрева за малко – да му вземе интервю и след това пак си го взимам. Защото си е мой!

С годините изградих три кръга отношения с гостите на предаването. Единият кръг са хората, които не успях да спечеля – идват, разказват, тръгват си. С някои не се срещаме никога повече. Вторият са тези, които остават наши приятели завинаги и с удоволствие чакаме следващата си среща. Третият – те са хората, с които се влюбваме. Не Ви говоря за сърдечната любов между мъж и жена, а за едно не-плътско, много по-възвишено чувство, което витае над нас като ореол. С тях сливаме сърцата си и знаем – има нещо, което ни свързва завинаги.

Правило 4 – Да виждаш невидимото

Да разбереш, без никакви жестове от негова страна, че на водещия фоновата музика в студиото му е висока и не чува госта си и да кажеш на тонрежисьора да я намали, е умение, което се усвоява с години изучаване на поведението му в ефир. Като да видиш точно преди да се свлече на пода по време на живо предаване посинелите устни на едно от момичетата от цял гостуващ оркестър и да я измъкнеш от сцената, без зрителят да усети това (когато изпълнението продължава, а ти тичаш да носиш стол, шоколад, вода).

Умението ми да забелязвам преди всички детайлите на картината ми е дало шанс през годините да снимам най-естествените състояния на водещи и гости (преди да се нагласят за официалната снимка), да хващам миговете на истинско щастие (преди да стегнат телата си в поза, готова за ефир), да стана свидетел на най-искрените прегръдки, след като изтекат финалните надписи на предаването. Дало ми е шанс да се досетя какво иска човек, който още не е изрекъл молбата си, независимо дали става дума за кърпичка, чаша вода, игла за скъсаната риза, да сваля обеците си, за да ги сложи гостенка, която от притеснение е забравила своите, или просто две-три успокоителни думи за кураж. Дало ми е шанс след това, когато гостът седне на дивана в студиото и прожекторите блеснат в лицето му, да ме погледне с крайчеца на окото и аз да прочета там „Благодаря ти!”.

Правило 5 – Да не си дебел

Сигурно си мислите, че на това правило изобщо не му е мястото тук. Обаче за тук е, за тук. Вярно е, че съм дебела и въпреки това успявам да се справя с работата си, но това ми се случва на цената на много болка. Физическа и душевна.

Аз съм в бекстейджа, не се показвам по телевизията. Това ми дава някакво облекчение. Обаче всички други в телевизията са слаби. И ако някои ги наричат по имена, за други обясняват „онова високото момче”, „хубавото момиче”, „младата репортерка”, „с русата коса”, за мен всеки, който не може да се сети за името ми, пита „Онази пълничката ли?”. И аз имам коса, височина и очи. Но най-видимата част от мен са килограмите. Те стоят като висока ограда, която отсрещният трябва всеки път да катери, за да надникне в двора, където е пълно с цветя. А аз също искам хората, които ме срещат, да видят моите цветя, не само оградата. (Защо не вземеш да отслабнеш? – чета Ви мислите. Ако се чудите защо и как, прочетете статиите „Хляб Добруджа”, „Най-дългата връзка в живота ми”, „Тайната вечеря”.)

Когато си в бекстейджа, трябва да си бърз и гъвкав.

Представяте ли си 130 кг как тичат по стълбите нагоре, за да донесат бързо папката със сценария на водещия?

Като Фидипид от Древна Елада съм, който тичал до Атина да съобщи, че персите са отстъпили и като стигнал и изрекъл думите „Победихме!”, паднал и умрял. Ей така всеки път имам усещането, че ще се строполя в студиото, където започва ефир и на никого не му е до умряла дебелана. Само дето Фидипид е умрял след 42 км тичане, а аз от 42 стъпала от първия до втория етаж на телевизията. На няколко пъти, явно видимо потна и червена, изкарвам акъла на екипа, които ме питат разтревожено – лошо ли ми е, какво става. И ми се налага да обяснявам, че просто изкачих два етажа, ей сега ще се успокоя, не ми обръщайте внимание. В тези моменти искам да стана невидима, но бузите ми светят като авариен светофар и няма скриване.

Всеки път, когато тичам надолу по стълбите, за да посрещна гост, сърцето ми прескача от вълнение, че ще срещна поредната си „любов“ на живо. И всеки път нагоре – прескача от изнемога. Просто на тялото ми му тежи да води динамичния живот на душата ми. А вечер – краката ми пулсират като ноздрите на състезателен кон, в петите ми все едно се забиват милиони малки игли. На следващия ден са така подути, че ни да станеш, ни да легнеш. Ужасна болка.

И не само това. В бекстейджа често се налага да се провирам зад декора, да се возя в тесен асансьор, да се катеря по стълба, да карам тясна кола, да седя на задната седалка с още двама души от екипа, които са кожа и кости, но са свити като в консерва заради моето туловище, да седна да премерят по мен осветлението за гост, който още не е дошъл. И винаги уточнявам да внимават, понеже гостът е два пъти по-малък от мен и най-вероятно взимат грешни проби…

Общо взето, всеки излишен килограм ми отнема едно удоволствие от работата. А излишните килограми са много.

Правило „Последно” – Никога не казвай „Това не ми влиза в задълженията”

Може да съм дебела, може да греша понякога, но никога няма да чуете от мен „Не искам да свърша това, защото не ми влиза в задълженията”. В телевизията има хора, които са способни да те гледат как се мъчиш, пъхтиш, закъсняваш за ефир, но няма да си мръднат пръста, за да ти помогнат, понеже „това не им влиза в задълженията”. На такива ми иде да им зашия един шамар – честно!

Телевизията, изобщо журналистиката, не е самотно занимание.

Екипна работа е. Това не е гоблен, който шиеш сам. Това е магия, в която трябва да участват всички феи.

За щастие, екипът на „ОТБЛИЗО с Мира” е такъв, че никой не изрича това изречение. В един миг всички вършим работата си по направление, в следващ – всички сме бекстейдж. Неведнъж водещата чисти сакото на госта, операторите разместват декора, главният осветител нарежда цветя, режисьорката носи вода, ефирната редакторка посреща закъснели гости, момчето на надписите закача паднала украса, аз докато мета или правя последни поправки в аутокюто, буквално минути преди ефир. И всеки е готов да ми помогне. Тези моменти са толкова напрягащи, толкова екстремни, толкова рискови и толкова вълнуващи. Като стройни войници, точно в 11 (когато започва ОТБЛИЗО с Мира), всички са по местата си и-и-и Начало!

Ако знаете колко пъти през годините моят шеф ми е казвал: „Деси, нека ти измислим друга длъжност вече. Деси, дай да ти вземем асистент. Деси, моля те, нека някой друг върши тази работа!” Не! Не! Не! Само това повтарям. Работата си не давам! Знам, че съм тежка, знам, че е много трудно, знам, че мога да върша работа за по-малко часове и да срещам по-малко хора и проблеми, но и по-малко емоции и усмивки.

Моето си заключение.

В бекстейджа малцина искат да работят, понеже, освен трудно, казват, било преходно. Понеже всички минават оттам, в него изхвърлят излишните дрехи и емоции, слагат усмивката, грабват микрофона, изкачват няколкото стъпала към аудиторията, пристъпват пред завесата и излизат от сянката. И шоуто започва! Всички искат да са звезди. Да са шефове, да са топ, да са най-отпред. Да са на сцената. Пред камерата. Да ги обливат светлините на прожекторите, да дават интервюта, да обличат лъскавите дрехи, всеки ден да ги гримират, да носят кокове и токове, публиката да ги аплодира, феновете да се кланят, ръка да им целуват, да получават ласки и букети. Огромни букети. Награди. Златни награди. Признания. Световни признания.

А когато свърши шоуто на сцената, къде отиват всички?

Водещи, репортери, актьори, гости, музиканти, шоумени? Там, където ги чакат захвърлените дрехи, ежедневните обувки, двете ръце на главния им асистент, протегнати към измореното им сърце. Отново там се връщат. Там търсят тишината, отмората, уюта, отново да се отпуснат, отново да разкажат какво им е в душата, отново да споделят, да се посмеят, да поплачат… Та кое беше преходното – там, където показваш лицето си или там, където оставяш сърцето си?

ПП Като попитам някого „Как мина твоят ден?” и отсреща чуя „Ми… едно и също всеки ден!”, на него се усмихвам, а към небето изпращам мисъл – „Благодаря ти, Господи, че ме изпрати в бекстейджа!”.

---