Има хора сърцати. Има обаче хора-целите са сърце – в буквалния смисъл. Андриан е такъв. Той минава всичко в живота през сърцето. Това, с което го познават повечето от нас, е мисията му да кръводарява вече над 33 пъти и да преподава първа помощ. Да спасява сърца. Спасява и собственото си сърце обаче, като преобръща живота си и от 130-килограмов младеж става мъж със здравословно тегло около 96 кг. „Простреля“ моето сърце с думи, които написа, след като прочете книгата ми „Тихо! За това не се говори“. В момент, в който аз получих тук-там обвинения, че издавам тайните на дебелите, че изобщо наричам дебелите „дебели“, прочетох следното във Фейсбук:
„Деси, Деси, Деси, прекрасна Деси. Не само споделя история. Деси безмилостно те качва на скоростното влакче на килограмите. Поне е леко щадяща, та остава няколко секунди време, да изцъкаш с език, докато онова – влакчето, те подмята с още по-голяма сила. Нагоре-надолу през абсолютно същия емоционален вреж, през който и ти си минавал. Та, тъкмо поизцъкаш с език и си кажеш: ‘Егати, и на мен точно така са ми се късали дънките между крак….!’ и нямаш време да довършиш, защото скоростното влакче не чака, то е поело бясно надолу. Към занитването ти, към шамарите на истината и към всички онези спомени за кантара в шести клас, за филията и за супата, която не ми даваха да ям в стола, защото майка ми така казала… Накрая, когато влакчето спре и чуеш: ‘Thank you for riding your FAT FABULOUS EMOTIONS ROLLER COASTER. ENJOY YOUR DAY!’, ставаш, изтупваш се, залитайки някак си излизаш от него и си благодарен. Благодарен, че има едно смело момиче, един герой, който да се изправи и да каже: ‘ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ ДЕСИ И СЪМ ДЕБЕЛА!’. Да го каже за теб и за хилядите пъти, в които твоите 130 килограма са запушвали устата ти и си се подтискал от това. Благодаря ти, ДЕСИ“!
Андриан, Деси и още милиони хора са се возили на скоростното влакче на затлъстяването. Андриан обаче е от вдъхновителите. Справилите се. Победителите в битката. Слязлите от влакчето. Прочетете неговата история. И си вземете мотивация. Той я раздава безплатно – от сърце.
Какъв е твоят „опит“ с излишните килограми?
Цял живот съм бил дебел. За абитуриентския си бал се постарах да отслабна и скоро след него стрелката на кантара тръгна отново нагоре. Ако се питате дали имам конкретни проблеми, които съм „решавал“ с прекомерно хранене, не мисля – израснах в обичливо семейство. Може би най-неприятният ми спомен от училище беше, когато един познат ми пусна прякора „Марсел“ (дебелото сиво коте от анимационния филм „Котаракът Гарфийлд“). Бях на около 10 години тогава и ме нараняваше 2000 деца в училище да ми подвикват отвсякъде „Марсел, Марсел“, но си обяснявах това с клишето „Децата са жестоки“. Нямах друг избор, освен да вдигна крак и да продължа да крача напред.
Имаше ли момент, в който се случи нещо така, че да обърнеш живота си?
Предупреждавам: който не може да понесе натуралистична картина от живота на дебелия човек, да прескочи следващия отговор.
Беше навечерието на Новата 2011 година. Празнувах в една приятелка, която готвеше божествено. Цял ден бях на работа и не се бях хранил. Когато отидох на гости, започнах да ям всичко от препълнената маса – капама, картофи, три вида месо, торта. Всичко в двойни порции и то юнашки. Както обичам да казвам, включих на режим „японско багерче“. И както стоях пред телевизора с едно голямо парче домашна торта и лъжица в ръка, изведнъж дишането ми спря. Не можех да поема въздух. Със сетни сили станах и отидох в тоалетната. Наложи ми се да бръкна в гърлото и да изхвърля всичко, което бях поел през вечерта. Този момент ми се запечата в главата и никога няма да си тръгне оттам – аз, наведен над тоалетната чиния, а от устата ми падат цели картофи, парчета месо, моркови, торта… Аз дори не бях дъвкал храната. Това е единственият път в живота ми, в който се отвратих от себе си. И си казах: „Братле, ти си на 28 години. По-лесно няма да става, по-трудно ще става от 30 нагоре. Спри се и започни от днес“. Така поставих едно новогодишно начало, което не се оказа поредното първоянуарско обещание. Борбата обаче е вечна. Вечна. Ама си заслужава.
Коя битка се оказа най-трудна в твоята война за здравословно тегло?
ХРАНЕНЕТО! Това беше най-трудното. Казах ли ХРАНЕНЕТО? Ако не, да го повторя – ХРАНЕНЕТО! В най-дебелия си период тренирах танци. Танцувах по 18 часа на седмица – всяка вечер по 3 часа, в събота и неделя добавях партита по дискотеки и клубове. Но какво от това, като цял ден не ям и вечер се прибера и започна всякакви фюжън комбинации тип „шоколадова вафла и майонеза“ или „кекс и кисели краставички“. Този стомах и от желязо да беше, нямаше да издържи.
Да, най-трудни за промяна са хранителните навици. Затова превърнах режима си в лична религия, а именно – кутиите в чантата и всичко през кантарчето. Ако не съм се нахранил – това е положението, това е грамажът, точка. Бях безкомпромисен със самия себе си.
Друг навик, който обаче боря до ден днешен е бързото хранене. Ако Вие можете да се контролирате да ядете бавно – Вие сте богове! Аз още се катеря към Олимп в това отношение и съм някъде в низините му.
Колко пъти оттогава насам ти се прииска да нарушиш новогодишното си обещание от 2012 г.?
За отказване не съм мислим никога, но не се правя на светец. Когато ми се яде нещо много силно, си го взимам. И после не съжалявам. Повечето ми приятели, като хапнат нещо „вредно“ и после започват да се вайкат. Аз бързо се намесвам: „Чакай сега, вайкаме се преди да го изядем, а не след това. След това вече е минало и гледаме напред. Кое не е така?!“.
По-трудно от това да свалиш излишното тегло е да го задържиш.
Ако очаквате да цитирам някоя книга тип булевардна психология, ще кажа, че ставам в 5.30 всяка сутрин, ям овесени ядки и броколи със сухо пилешко месо до припадък и тренирам нон стоп. Това са глупости и ако някой Ви ги прокламира, не му вярвайте. Аз също имам слабите си моменти – отивам до китайския ресторант в момент на емоционално безсилие, поръчвам си пържени храни и отпадам от петолинието на собствения си стремеж за здраве. Но знам, че колкото повече се стремя към здравословното си Аз, толкова по-лесно ми е да се върна на петолинието след прегрешение. Аз вярвам, че не е проблем човек да изяде един дюнер. Проблем е ако после не се върне обратно на скоростната отсечка на стремежите си към по-доброто Аз. Фитнесманиаците също ядат понички понякога – нека си говорим честно. Аз лично спазвам латинския принцип: „Употребявай, но не злоупотребявай“.
Как се чувстваш днес, Анди?
Чувствам се добре, но винаги нащрек. Това не е задължително да е лошо, напротив – държи ме в кондиция. И винаги гледам към крайната цел – да се чувствам добре и да съм здрав. Другото е суета.
Според теб, кой е начинът за превенция на затлъстяването?
Смятам, че в помощ биха били повече организации, които се стремят към повишаване информираността относно затлъстяването, работа с хората, които имат този проблем. Повече трябва да чуят за това, защото така повече хора ще обърнат внимание. Храненето е зависимост – като хазарта, дрогата, цигарите.
Твоето послание към хората, които тръгват по пътя към здравето?
ПОВЯРВАЙТЕ И НЕ ВЯРВАЙТЕ!
Повярвайте, че можете, че има смисъл, че Вие сте най-важни, че всичките Ви усилия в тази насока имат заряд, въздействие и способност. Способност да се промените към едно по-добро Аз. Защото го заслужавате. Заслужавате да го направите за СЕБЕ СИ! Не за друг!
И не вярвайте на думи като „Аре, бе, какво ти е?! И така си си добре!“. Не вярвайте, както аз вярвах на думи: „Мечо, толкова си сладък така!“. Просто не вярвайте, защото вярата в неистинското Ви завлича в калта на собствените Ви липси на амбиция. Ударете по масата и не се доверявайте на приятелите си относно тяхното мнение за дебелината Ви, защото приятелите са за това – за да Ви харесват. А в живота нямаме нужда от това отношение, ако искаме да сме здрави.
Човеко, ти МОЖЕШ. Ти НАИСТИНА можеш!
Бори се! Защото ти си ценен.
И ще се справиш!
Анди
