Само някой да е казал, че България няма бъдеще, защото младежите “не стават”. Не само стават, ами днес тези тийнейджъри ми показаха колко са умни, любопитни и съпричастни.
Отидох на лекция в софийското 108 училище „Никола Беловеждов“. Когато влязох в залата, видях около 50 отегчени до болка лица, с вперени в пода погледи. Направо чувах мислите им: „Защо трябва сега да я слушаме тази?“, „Ох, тази дебелата какво ще ни говори?“, „Е, поне отървахме един час от училище – ще я изтърпим“. Започнах с думите: „Здравейте! Аз съм Деси и съм дебела!“. В този миг две три глави се надигнаха. При следващото изречение: „Имате шанса пред вас да стои човек, който ще ви разкаже всичко за дебелите. Човек, който не се притеснява да ви каже и най-грозната истина. Защото дебелите крият, лъжат. И денем, пред хората, слагат маски върху лицата си“. А лицата на младежите, за които разбрах по-късно, че са от 10 и 11 клас, започнаха да придобиват любопитен вид. Призовах ги да бъдат смели. Да зададат всички въпроси, които ги интересуват за дебелите хора, но ги е срам да попитат пълничкия си приятел, закръглената си майка или пухкавото момиче от съседния клас. И се изля лавина от въпроси. И последваха не един, а два часа, в които спорехме, обсъждахме, разкривахме истини, удивлявахме се на разликите в мисленето при момичетата и момчетата, възкликваха, когато им разказвах какво причинява на едно момиче просто подхвърленото в училищния коридор „Ей, свиньо!“, много бършеха сълзи, докато им обяснявах какви емоции изпитва дебелият човек в различните житейски ситуации.
Осъзнах, че младите хора имат крещяща нужда от споделяне, от знания. Търсещи са. Изобщо не са лениви в мислите си, както предполагат много от възрастните.
В края на срещата ме накараха да им обещая, че ще отида отново. А един десетокласник се приближи към мен и каза: „Госпожо, моля ви, нека ви стисна ръката. Аз по принцип много мразя такива срещи, скучни са ми, но вие така разказвате, че усетих всичко вътре в мен“… и се разплака. Когато видиш 17-годишни да плачат, защото “влизат” със сърцето си в твоята история и изпитват емпатия към различните, тогава знаеш, че светът върви към добро. И българските младежи – стават!
Лилия Тодорова , благодаря от сърце за поканата! Нямам търпение да дойда отново. Благодаря на всички ученици в тази среща – прегръщам ви!
