Бас ловя, че всичките ми слаби съученици отдавна не помнят, но моят мозък… О, той как помни! 30 години по-късно той продължава да кънти като непрестанен, равномерен, безпощадно повтарящ се камбанен звън: “Помниш ли смазващото унижение в лекарския кабинет, когато беше в пети клас?”. Дали помня?! Помня този и всичките стотици случаи на дебелото ми унижение. Но нека сега споделя само този спомен. Нека е един, защото когато нахълтат всичките, става страшно…
Помня точно колко широки бяха стълбите, които водеха към него. Помня как ни извикаха от час, целият клас. Помня точно колко болеше възелът в стомаха и точно колко горещи бяха бузите ми. И на всяко стъпало надолу аз измислях вариант да се измъкна от рутинната проверка на височина и тегло. Бях сигурна, че мога да припадна. Или да кажа, че много ми се пишка и да избягам. Или да изчакам всички да минат и накрая аз. Поне момчетата да минат първи. Да не ни вкарват всички в гадния малък лекарски кабинет. И изведнъж вече бях в кабинета. С целия клас. С все момчетата. Помня Наско, който очакваше с нетърпение да види колко тежа, за да започне подигравките още същия ден. Да сметне точно колко сланина има по мен. Помня големите му бели зъби и русата коса. Помня перчема му…
В такъв момент дебелото момиче не мисли. Не може. Блокирала е.
Изпитва едно-единствено чувство – срам. Не. Излъгах. Чувствата са две. Омраза. Мрази себе си най-много, но мрази родителите си, защото й пържат мекици всяка събота,
съучениците си, защото й се хилят в лицето и крещят колко килограма е, децата от квартала, защото я наричат кюфте, гадната ниска червенокоса лекарка, защото излага на показ всичко това… сякаш малко се вижда от нея, че и срамът й да излезе наяве на дебелата.
Ако е по-силно, дебелото момиче ще избяга, сигурно ще плаче, ще крещи, но ще избяга. Но аз бях слаба – по душа. Бях възпитана в почит към йерархията и послушание. Озовах се на кантара. Гледах в стената – зелена блажна боя. Имаше и плакат – на детски здрави зъбки. На прозореца отляво имаше късо бяло перденце с дантела. Зад мен беше масата с лекарски пособия. И миришеше на спирт. Всичко наоколо гледах, вдишвах, усещах, помнех… Само да не видя кантара. Помните ли онези бели медицински кантари с метални кюлчета, които се плъзгаха хоризонтално и хлътваха в десетицата? Докато на съученичките ми кюлчето хлътваше на четвъртата, моето кюлче хлътна в шестата десетица. Бам!
В онзи момент осъзнах, че някой съсипа живота ми…
През следващите месеци, години, десетки години го търся (Да! Търся виновника! Не търсЕХ! Все още го търсЯ!) Оправдавам себе си, защото тогава бях дете. Оправдавам родителите си, защото ми даваха храна от любов. Оправдавам съучениците си, защото не знаят, че причиняват болка. Оправдавам децата от квартала, защото мислят, че всичко това е шега. Оправдавам лекарката, защото жената просто си свърши работата. И не оправдавам никой от тях. Най-малко себе си. Помня. Трупа се. Килограм по килограм… До днес… Когато отново съм на кантара – модерен, с батерии, електронен. И понякога угасва, защото електрониката не отброява до такава висока цифра…
