Винаги си забравя химикалката преди ефир. Загубила е личната си слушалка. Не знае къде са щипките, с които прикачват микрофона на роклята й. Момчето за аутокюто го няма за репетиция. Редакторът е забравил да поправи сгрешено име на гост в сценария. Секунди преди началото пада батерията на брошката. Има технически проблем и не чува нищо в слушалката. Няма чаша с вода на банката пред нея. Таблетът забива. Видеата за предаването се „чупят“ в последния момент и не могат да се пуснат към студиото за излъчване. Надписите блокират и не излизат на екран. Няма връзка с телевизионния център извън София, който трябва да се включи пряко тази вечер. Първият гост за предаването на живо закъснява. В апаратната се чуват викове – „Подайте ми Мира, не я виждам”! „Дай ми близък”! „Не така”! „Вдигни малко 54-и! Свали 63-и” (прожектор)! Над всички гласове се извисява гръмогласната Боряна, която е ефирен редактор на Мира в Питай БНТ: „Млъкнете всички!”, натиска един бутон, за да се включи в ухото на водещата и с най-сладкия и спокоен тон, който може да извади от себе си в инфарктната ситуация, казва: „Мирке, нямаме видеа. Не мога да ти изваждам и надписите на екран. Не се показват и фейсбук коментарите. Но всичко е ок. Ще се справим, нали?!” В този момент всички, които сме в апаратната, извръщаме поглед към студиото, от което ни дели голямо шумоизолиращо стъкло и виждаме как Мира вдига палец и кима уверено, сякаш са й казали, че всичко е точно така, както трябва да бъде. Аз обаче виждам как се стяга челюстта й, веничката над дясното й око изпъква застрашително, гърбът се изпъва още повече, зениците й се разширяват и чак по моята кожа усещам настръхването й от напрежението, което я очаква в следващия един час.
Понякога, минута преди начало на ефир в телевизията въздухът ври и кипи. Редактори, оператори, техници, режисьори, тонрежисьори, организатори тичат, крещят и отстрани картината изглежда пълен хаос! Напрежението расте безмилостно, защото всеки един човек от екипа носи отговорност за неговата си брънка от предстоящия час. Аха една частичка от веригата да се скъса и цялото предаване пропада. А предстои ЖИВ ЕФИР! И не е за вярване, но точно когато чуваме „4, 3, 2, 1, Вие сте!”, нещата са подреждат. Но се подреждат така, сякаш никога не са били оплетени. Мира овладява студиото, гостите са по местата си, апаратната притихва, връзките с телевизионните центрове в страната се осъществяват, 5 секунди преди началото на шапката звукорежисьорът е успял да се промъкне зад гърба на водещата и да смени батериите – микрофоните работят. Виждам колко е съсредоточена в сценария, как нарежда в ума си въпроси и изречения, междувременно бълва скоропоговорки, за да се разговори, да извади от диафрагмата най-подходящия за телевизионния ефир глас.
И в този момент, както всичко изглежда, че е наред, с началото на шапката, тя се провиква: „Няма ми химикалката!
Химикалката ми я няма! Хора, късметлийската химикалка я няма!“ Ех, тази химикалка! Сигурно сте чували, че всеки телевизионен водещ има тайна, суеверие някакво дори, които всеки път преди ефир прави, за да се изпълни с вътрешна сила и да се убеди, че всичко ще мине по мед и масло. Или иначе казано – по сценарий. Ще Ви издам една тайна – за Мира Добрева тайната се крие във въпросната късметлийска химикалка. Преди ефир тя може без всичко – може да не е яла, да не е спала, виждала съм я да излиза в ефир боса, без прическа, без грим, без сценарий, но НИКОГА без късметлийската химикалка. За Мира това е особена фикция и нямам идея защо след като е толкова важна за нея и още от обяд я чувам да си повтаря да не я забрави в редакцията, в чантата, в гримьорната или където и да я носи със себе си, всъщност винаги я забравя… Затова аз винаги нося резервна късметлийска химикалка. Моята е синя на цвят, не розова като нейната, но двете си приличат много и Мира като я види, макар да не е точно това, което очаква, се успокоява. И в този ефир беше така – парализирана от страх да не би краят на последния кадър от шапката да улови подаването на изящния инструмент, без който Мира не може, все пак го направих, защото иначе знам, че тя ще е парализирана в началото на предаването, само защото близо до нея не е единственото, от което има нужда за опора. И… както нямаше ни една, изведнъж водещата се оказва с две химикалки в ръце! Отнякъде извади и нейната, аз й подадох и моята и това всичко в рамките на няколко секунди… Често се шегуваме, че ефирът може да започне не според уречения час, а когато късметлийската химикалка се окаже в ръцете на Мира. Смейте ми се, ако щете, но съм приела подаването на химикалката за лична мисия. Като съвременен Фидипид (който в древността тичал от Атина до Спарта да съобщи новината за победа) тичам секунди преди ефир, докато режисьорът крещи: „Махай се оттам! Започваме! Излизай от кадър!”, но, знаейки какво представлява този предмет за нея, съм готова на тази сладка саможертва.
И знаете ли кое е най-интересното – докато мозъкът й абсолютно едновременно мисли за изключително важни неща като видеата, които ще идват по време на ефира и тя трябва да е готова на реакция и ако дойдат, и ако не дойдат, за гостите срещу нея, за ефирния редактор в слушалката й, за следващия анонс, за въпросите, с които да започне разговора, за начина, по който е седнала – да не е прегърбена, да не е стегната, да не е отпусната, да е с прибрани ръце, да е с прибрани крака, за дължината на разговора – ако има видеа и ако няма видеа, тя в този момент мислено си казва: „Мира, ти как се озова с две химикалки?!”. Вече сте наясно, че това е също толкова важен казус, колкото и темите, които предстоят в предаването. Нали?!
Откъде знам всичко това ли? Просто съм с нея вече 9 години. Била съм с нея на повече от 800 ефира. Разпечатала съм поне 1000 нейни сценарии. Посрещнала съм поне 4000 нейни гости. Въртяла съм й аутокю поне 200 пъти. Била съм с нея на снимки в София повече от 200 пъти. Пътувала съм с нея из страната много повече от 200 пъти. Стотици пъти сме редили декор, украсявали студио, местили реквизит, организирали, водили и закривали ефири, събития и концерти.
Обяснявала ми е, че
нейният мозък е като шкафче с чекмеджета.
Преди ефир прилежно си подрежда всичко в тях – в най-горното слага темите, надолу нарежда гостите, въпросите, анонсите, интервютата, видеата, покритите бланкове и т.н. Най-разхвърляното чекмедже е това с имената на гостите. Ама, казвам ви, разхвърляно като онези шкафчета, от които има във всеки дом – дето знаете, че е пълно с полезни вещи, но винаги е хаос вътре и никога нищо не намирате. Ей така са й имената на гостите. Той й казва, че е Манол, тя цял ефир иска да го нарича Иван и в последната секунда се поправя, в сценария пише, че ще й гостува Ирина, тя е убедена, че идва Силвия. Всичко знае за госта си и неговата история, но питаш ли я за името му, забива като айфон на 0 градуса. Мен ако питате, мозъкът й по-скоро е огромен скрин с десетки чекмеджета. И по време на ефир някой го обръща така, че чекмеджетата се плъзгат едновременно надолу, отварят се и от тях се изсипва цялата информация, която тя някак успява да подреди на живо.
Това не е работа за всеки. Вярвайте ми.
Но да ви доразкажа за инфарктния ефир от този четвъртък. То, предаването си започна – времето не пита работят ли ни прожекторите и държат ли ни батериите. Както веднъж ми каза един оператор: „Деси, зрителят не го интересува ти изморена ли си, или не ти е дошъл гостът навреме. Зрителят само иска. И има право да иска”. За щастие, видеата започнаха да идват едно по едно. Но не в реда на сценария. Боряна току се включваше на Мира в ухото: „Дойде анкетата – можеш да пускаш”, „Още нямаш форшпан – кажи го от студиото” или „Дойде въпрос на стената във Фейсбук – пускам ти го на плазмата”. Двете са създали такава симбиоза през годините, че Боряна всеки път знае какво иска Мира само по начина, по който мига. Вижте, това не знам как го прави, но когато Мира мигне еди как си, Боряна знае, че е напрегната, ако мигне по друг начин – знае, че е изпуснала въпроса на зрителя, който е подходящ за този момент от разговора, и й го подава в слушалката, ако пък мигне по трети начин – „всичко е ток“, както би казала ефирната редакторка. Боряна и тя е един скрин с чекмеджета… цял гардероб, бих казала. В апаратната тя е като диригент – казва кога да се пускат темите, кой надпис да излезе, кой крол да се пусне в определен момент, кой въпрос от зрител и кога точно да се покаже на екран, висока ли е фоновата музика, кога видеото трябва да мине в полиекран, кое покритие следва, за да се зареди на плазмата, кога да се включи телемостът, наблюдава човека от пряката скайп линия дали ни чува и дали ние го чуваме, в същото време следи разговорите, за да каже на Мира кога приключва.
Ако сте в апаратната, най-редовно ще ви се случва да ставате свидетел на скандал, от типа „семеен” преди финалния анонс. Мира вече е спокойна, че е овладяла и този ефир, вече не й пука за вадичките пот, които се стичат по гърба й от първия миг и на 58-а минута от едночасовото предаване си задава ли задава въпроси на зрители към експертите в студиото, докато Боряна вече ще изкърти бутона от натискане и крещи истерично в ухото й: „ЕДНА МИНУТА! КАЗАХ ТИ ЕДНА МИНУТА! КРАЙ! КРАЙ! НЯМА ДА ЧЕТЕШ АНОНС! НЕ ТИ ДАВАМ!” Ако се чудите на кокетната усмивка на финалния анонс на Мира Добрева – за Боряна е, да знаете. Защото, както казва ефирната в този момент, гледайки отчаяно към часовника:
Е, нахална е! Цяла минута отгоре й дадох и пак си изчете финалния анонс!
Докато вие виждате замъгления екран, на който изтичат надписи, при нас в апаратната се чува гласът на режисьора: „Колеги, справихме се чудесно! Това е финалът. Прехвърляме към трето студио. Лека работа”.
Мира и Боряна излизат едновременно. Едната от студиото, другата от апаратната. Мира мълчи. Виждам я, че почти не е на себе си – още е в онова, подобно на току-що излязъл от кома човек – ефирът я държи като упойка… Боряна казва: „Тази вечер ще си сипя”! Мира слага ръка на рамото й и съзаклятнически допълва: „И аз“.
