Съществува поверие, че който те захрани, ще станеш като него – на външен вид. Мен ме е захранил дядо ми. Докато майка ми шета из къщи, той хванал 6-месечната Деси, топнал един хубав залък хляб в боб и ми го дал. Облизала съм се сладко сладко. Майка ми му казала, че бебето е още малко за такава храна. Дядо ми отвърнал: „Я, стига! Виж само колко му харесва.“ През годините съм чувала тази история многократно – приемах я ту като шега, ту като истинско проклятие. Защото дядо ми, Бог да го прости, беше дебел човек. Ходеше бавно. Панталоните все му висяха, защото трудно закопчаваше колана под големия си корем. Пъшкаше, докато обуваше чорапите си. Издишаше тежко, като седне във фотьойла и веднага щом отдъхнеше, питаше баба ми какво има за ядене. Никога не съм го виждала да се постави на някакъв режим, да се опита да отслабне. Почина рано – от инфаркт.
Не знам дали това има нещо общо с мен, но хлябът е моят грях на масата. Моят съблазнител. Моят повелител. Него обичам най-много и той ме проваля най-много. Той е първото нещо, което изхвърлям от менюто си, когато започвам диета и е първото нещо, с което нарушавам диетата.
Не знам дали имам кармична връзка с хляба, но така, както не помня първия си залък от него, така изпадам в необяснима забрава, когато посягам към филията.
Гълтам я. И втора, и трета. И чак тогава се усещам какво съм направила. Какво стана? Пак ли се провалих? Защо? Да ида да повърна? Да ида да тренирам? Да започна друга диета, която бързо ще оправи това, което сторих? Да почета форумите за влиянието на нарушението върху основната диета? Въпросите започват да парят съзнанието ми. Буквално. Преди самообвинениeто, самоомразата, самобичуването в мен пропълзява парализиращ страх. От поредния провал. В главата ми, като зли оси, напират въпроси: „Какво ще стане сега? Защо продавам душата си на хляба? Ще мога ли някога да се спася от тази зависимост? Пак ли се провалих? За стотен път! Слаба, слаба, слаба психика, Десислава! А искаш слабо тяло, не слаба психика!“ Съкрушена, си казвам, че съм като наркоманите – те се провалят почти винаги, щом решат да се откажат. Моето наркомания ли е? Все въпроси, като бичове, а хлябът е вече в стомаха ми и вместо да сладни, той тежи – и на стомаха, и на съвестта.
Близките, които четат това, сигурно ще се учудят и ще кажат, че си измислям. Че аз никога не ям хляб, те са убедени, че аз не се тъпча. И са прави, защото го правя тайно.
Правя го тайно от пети клас.
…когато научих първия си житейски урок, свързан с обществената нагласа към дебелите. Той гласи: „Дебел човек не яде пред другите хора, ако не е готов да понесе вината за всички иначе тайно изядени вредни неща”!
Случи се в пети клас. Чаках часовете на сестра ми да свършат, за да се прибираме заедно от училище. Стоях, облегната, на парапета пред главния вход и бях гушнала един хляб, който бях купила за вкъщи. „Добруджа”. Тогава ги продаваха в едни малки уютни хлебарници със запарени стъкла, без найлонова торбичка. Беше топъл, мек, с хрупкава златиста коричка. Гушках го и гризях крайшника – любимо занимание на децата от моето поколение. Така убивах времето до края на часа. И ето, че звънецът би и от училището се изсипаха групи ученици. Няколко от момчетата от по-горните класове се разкрещяха:
Хей, вижте я свинята как е захапала цял хляб! Ще ти стигне ли един за обяд, свиньооо?
Последва бурен смях. Те се разтичаха из двора, забравили за думите си в мига, в който са ги изрекли. А мен порязаха тези думи. Сякаш на трошички ме натрошиха. Останах там и плачех.
Не казах на никого. Скрих случката и от сестра ми. Прибрах се, отрязах си дебела филия хляб, намазах я с лютеница и я изядох. На първата хапка мразех момчетата. На втората започнах да се успокоявам. В края на филията се чувствах добре – пълно стомахче, вкъщи, на сигурно, няма ги другите, няма го външният свят, в който се гледа само външният вид. Бях сигурна, че утре ще съм забравила историята. Легнах си спокойна. И на сутринта станах с думите на момчетата, които кънтяха в ушите ми… Случката остана завинаги в мен. И урокът, че няма по-грозна гледка от дебел човек, който яде на улицата – особено хляб.
И до днес не нося открито в ръцете си хляб, баничка или вафла, каквото и да е недиетично нещо, дори да е купено за децата ми, за мъжа ми или за приятел. Защото който ме види, ще си помисли, че свинята си е купила да се тъпче. А аз не мога да понеса поредния упрек в погледа на околните – „Затова си свиня, погледни се какво си си купила”. „НЕ Е ЗА МЕЕЕН! АЗ СЪМ НА ДИЕТА!“ Крещя мислено. Но другите не чуват. Те си знаят – дебелите са свини, защото плюскат!
Днес ям черен хляб. Когато не съм на диета, т.е. в дните между поредната развалена и началото на всяка нова диета. Обичам го! Колкото по-черен, колкото по-ръжен, колкото по-твърд, толкова повече го обичам. Дали е ответна реакция на меките хапки бял хляб от детството, които сега усещам в меките части на тялото си? Не знам. Но много обичам черен хляб. Но съм на диета – и той ми е забранен. Зарекла съм се, че няма да го ям. Дори тайно. Дано издържа този път…
